Антипсихотиците са въведени през 50-те години на миналия век за овладяване на психотични епизоди като зрителни или слухови халюцинации и налудности.¹ Те се използват главно за контрол на позитивните симптоми на шизофрения, но дългосрочната им употреба може да бъде свързана с резистентност към лечението или поява на странични ефекти като неволеви двигателни нарушения, тремор, сънливост, метаболитни промени и наддаване на телесното тегло^2,3.

Типичните антипсихотици като haloperidol и chlorpromazine са първите, които са разработени и все още се използват за лечение⁴. При тези лекарства обаче съществува висок риск от странични ефекти, някои от които могат да бъдат доста сериозни.⁵ Наблюдават се силно изразени екстрапирамидни симптоми (ЕПС) – паркинсонизъм, дистония и акатизия.⁶ Други често срещани странични състояния, свързани с тяхната употреба, са сухота в устата, скованост на мускулите и дискинезия.⁴

Атипичните антипсихотици са по-нови лекарства разрешени за употреба през 90-те години на миналия век и са се превърнали в предпочитан избор при психотични епизоди.⁵ Те са „атипични”, тъй като се различават от „конвенционалните” или първо поколение антипсихотици по клиничния си профил и по-малката вероятност да предизвикват странични ефекти.⁷ Обикновено са с по-добър профил на поносимост, въпреки че може да се наблюдават известни странични събития като акатизия, метаболитни промени и гърчове.⁵

С откриването на clozapine през 1959 г., първият атипичен антипсихотик, разрешен за употреба,⁸ стана ясно, че това лекарство е по-малко вероятно да предизвиква ЕПС при хора в клинично ефективни дози в сравнение с някои други видове антипсихотици, като то е било широко достъпно в продължение на десетилетия като единственото лекарство, разрешено за употреба за лечение на терапевтично резистентна шизофрения.⁹

Промяната на терапията – дозата и стратегията трябва да се изследват за всеки отделен случай и трябва да се вземат предвид клиничните проучвания и данни от реалната клинична практика, например от обсервационни проучвания. В случай на неефективна терапевтична схема първата промяна трябва да включва постепенно повишаване на дозата до горната граница на разрешената доза, ако има поносимост.³

Преминаване към лечение с друг антипсихотик може да се обмисли в следните случаи:¹²

Преминаване към друг антипсихотик може да се извърши най-рано две седмици след започване на прием на антипсихотик¹³. Данните от проучвания с преминаване при пациенти с шизофрения с незадоволителен отговор към антипсихотична монотерапия показват сравнима ефикасност по отношение на позитивните и негативните симптоми, но не се препоръчва период без прием на лекарство между прекратяването на предишния антипсихотик и започването на следващия поради риска от рецидив.¹⁵ По-конкретно, има различни методи за преминаване, които са посочени в Таблица 1.¹⁵

Източници: Адаптирано по Keks, Schwartz and Hope. Aust Prescr. 42(5), 152–157 (2019)¹⁵

Проучванията показват, че независимо кой от подходите за промяна в терапията е прилаган, няма значими разлики в никой от клиничните резултати, включително тремор, дискинезия, замаяност, екстрапирамидни симптоми и странични събития, възникнали при лечението. Освен това има данни, че повечето пациенти с шизофрения или шизоафективно разстройство, които към момента приемат няколко антипсихотици, може безопасно да преминат към антипсихотична монотерапия без клинично влошаване, но при други пациенти се налага комбинация от няколко антипсихотици.¹⁸